ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Есенна поличба

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

вторник, 23 октомври 2012 г.

Есенна поличба

Не усетих кога заваля.
Заподскача дъждът между клоните.
Стара, мокра до кости жена
уморено се спря под балконите.

Изпокриха се котки, деца,
млъкна някак внезапно кварталът.
"Тишина... Тишина... Тишина"-
монотонно запя листопадът.
"Тишина... Тишина... Тишина"-
преповтарят хорово капките...,
а до мене върви есента
и рисува поличба за щастие.
Не усетих как слънце изгря.
Две дъги се разляха в небето.
"Красота... Красота... Красота"-
чух щастливо да шепне сърцето.