Aurevoir ma cherie

Ако сега реша да те заплюя с гняв
или да те замеря с`съжаление,
не ще да бъда по-добра от теб.
По-скоро ще съм твое отражение,
така че ,ma cherie,aurevoir!
Дано намериш...не каквото търсиш.
Обърна ли страна за нов шамар,
навярно с още сто ще ме разтърсиш.
Не съм дете,за да стоя и да търпя.
Защо да храня егото ти тлъсто?
Какво приятелство-кажи ми-е това?
Представа нямаш колко е изкуствено.
Представа нямаш как боли душа,
разкъсана от злоба на „приятел”,
и нищо чудно,че си толкова сама....,
и нищо чудно,че си радостна за кратко...
Обичам те и по-добре да си вървя,
преди да се отровя от яда ти.
Не всичко във живота е с цена.
Приятелство не можеш да си купиш!!!

Няма празници без тях

На празници понякога е тъжно,
защото липсват хора...,гласове...,
усмивките на баба и на кръстница
и татковото позамислено лице.

Представям си ги някъде зад мене
със чаша вино,с песен на уста,
с искрици гордост във душите им засмени
и обич колкото от тук до вечността.

Не ми се плаче,но очите ми се пълнят,
защото ги усещам в този ден,
защото въпреки пространството безмълвно,
аз знам,че те по празници са с мен.

И се надсмивам над тъгата си наивна,
над страховете,над живота и смъртта,
защото знам,че ако истински обичам
не ще си тръгнат мойте скъпи същества!

Неделно откровение

В неделя смисълът се буди по обяд,
протяга мързеливо топли длани
и се усмихва на приветливия свят
с неподражаемото свое обаяние.

Обикновено се оглежда във небе,
приглажда две-три рошави съмнения,
а после с ентусиазма на дете
се втурва да рисува вдъхновения.

Обичам го!Обичам го такъв-
непретенциозен,тих,неделно-идиличен,
напомнящ ми на нежен морски бриз
играещ си в косата на момиче.

Целувам го...- по тишината,по деня,
по устните му-храст червени хризантеми,
а той отвръща засрамен: "Благодаря!!!
Благодаря,че ти си аз...и вярваш в мене !!!"

И самотата ми умее да лети

Защо превърна любовта
в кристално цвете
и го закичи на ревера на страха?
Останаха протегнати ръцете ми,
да галят полъха от тази тишина,
която изхриптя след твойте стъпки-
звукът от счупено дойде от моето сърце...
....и всички носещи колони са пред срутване....

Поне си имам онзи малък къс небе,
в което да въздъхне самотата ми.
Не ми остави много цветове,
ала и сиви,още здрави са крилата ми.
Ще полетя!
Не се страхувам!
Вече не!

Предсказание

Навярно този груб егоцентризъм

във век ,когато уж вървим напред,

ще бъде най-голямата причина

светът да рухне.Нищо,че със теб

рисуваме цветя,любов и слънце-

отдавна те са чалга и комерс.

Поетът го е казал-„Обич-грънци”,

по-важен е материалният прогрес.

А истината е,че този свят загива.

Планетата ни е на прага на смъртта.

Природата с последните си сили

изпраща срещу хората вълна

от гняв и закъсняла справедливост,

помитайки егоистичния бардак,

във който сме превърнали живота си.

Навярно просто сме обречени на мрак.

Докато има злоба във душите ни

и с чужда болка храним болен дух...,

докато дишаме единствено за имане

и не признаваме ни майка,нито брат...

каквито и блага да си измисляме

Вселената след нас ще ги руши.

Какъв напредък е това?Последно вдишване

на изглупели слебролюбци и лъжци !

Навярно ще платим в едно със лихвите

продажните си дяволски души,

Земята просто ще престане да я има,

защото като тумор тя тежи

в съставните ядра на Абсолюта.

Един замах,след него взрив и тишина.

И край със нас.Каквото си постлахме-

това ще е ...Забрава и тъма...

На сбогуване

Върви по пътя си странниче!
Върви и престани да се разбиваш
в едни и същи стени!
Остави знанието за знаещите.....,
зидането за зидарите.....,
присъдите за палача...
Намери си по-интересно занимание
от това да броиш
стъпките си към смъртта!
И си спомни...
Спомни си какво е да те разплачат
онези малки неща,
които превръщат деня във вълшебство,
а вълшебството в реалност!
Научи се да пренасяш мечтите си
по хълмовете на преходността
без да мъкнеш и миналото със теб...
Върви си по пътя странниче,
но не забравяй-
ръката на свободата
трябва да стиска твойта ръка....
и дано този път имаш късмет!!!

Искам обич....до баналност

Днес просто се отказвам да разбирам

предпоставките за всяка нова драма,

с която утрото зловещо парадира

и ме ограбва откъм смисъл или вяра.

Светът си е такъв какъвто е.

От хората,освен добри палачи

почти не става друго.Даже псе

по-искрено от нас ще се разплаче,

когато острият трион на някой звяр

пререже с бяс дървото на живота

и вместо кръв прокапе тишина

във две очи по-сиви и от локви.

Душите ни са пусти като храм,

във който мислите ни-шайка главорези,

плячкосват щастието от горящия олтар,

за да разпънат после и последната надежда

на кръста-Его.За какво?...Защо да знам?

Какъв е смисълът да тъпча в този делник,

дрогиран с болка,омерзен,от гняв пиян-

един забравен и от Бога ,ням безделник,

чиято лудост дращи с нокти по ръба

разделящ моя свят от извратената реалност?

Аз нямам място в този театър на смъртта.

Днес искам обич...просто обич...-...до баналност!!!