Една целувка ражда вечност

Прецъфтяват липите в очите ти.
Жарко слънце страха ми топи.
Омагьосва ме твоето дишане...
и да дишам, забравям почти.

Твоят поглед е пълен с отдаденост.
Свят поднасяш ми - истински, цял,
миг преди посветени, чрез устните
да изпълним свещен ритуал.

Ти целуваш! Целувам! Безпаметност!
Сто вселени избухват . Мълчим.
Чувствам себе си в теб и обратното,
всичко друго е пепел и дим.

Аз целувам! Целуваш! Безвремие.
Безсезоние. Святост. Любов.
Всички пропасти губят значение.
Съхрани ме с целувки! До гроб!!!

Самолечение

Целунах сянката на спомена.
Каква целувка! Как горчи!
От дълго страдани илюзии
най-силно белегът личи.
В очите като вик сподавен
тъгуват плахи тишини.
Сълзят разбитите представи.
Мълчат ограбените дни.
Но знам,че няма... няма смисъл.
Не се живее в минал свят.
Целуват ми се нови истини.
Оставям старите назад.
Превързвам всичките си болки.
Дезинфекцирам ги с любов,
а част от мен по Богородишки
загръща раните с покров
и всичко става някак чисто...
и миналото не боли-
от свещ мъждива го превръщам
в огромен факел.
Как блести!...

Кръстоносен поход

Колко много рейсове
и всичките тръгват на някъде.
Само рейсът към мечтите ми
никакъв не се вижда.
Пътищата ме теглят.
Нямам време за чакане:
раницата; тетрадките;
две торбички с надежда;
мускетарската смелост;
въображението – в джоба ми;
амулетът - усмивка;
донкихотския устрем...
Хм... сърце , помисли си,
не отиваме на почивка,
няма как да се върнем
ако нещо забравим...
Ама ето...Разбира се –
Мечът на Вярата-
сега вече походът
може да започне.
Дръжте се мечти мои,
такава не ме познавате-
толкова окрилена...
...и така своя!

Умиране има, отърване няма!

Той не търси разбиране.
И сто курбана да му направиш,
реши ли да те изпитва-
просто се приготви!
Животът може
да е такъв кучи син понякога-
безсмислено глупав
и съвсем некрасив.
Жалко за нас,
че сме като пластелин
в ръцете му.
Позволяваме на болката
да ни сломи,
да краде от мечтите ни,
да вкаменява сърцата ни,
да си играе
с и без това
тежките ни съдби.
Жалко,че вместо
част от реката,
се оказваме
най-обикновена скала-
издълбана от илюзии,
страхове и очаквания...
Корозирала от съмнения
и безполезна вина.

Само една мисъл
ми дава утеха-
всеки рано или късно
си плаща дана,
така че: Животе мой,
карай я по-полека,
защото от мен
да се отървеш-
НЯМА!!!

Не те измислям

В моя свят няма
измислени персонажи.
Всичко е реално
като слънчевата светлина-
от усмивката на котарака ми
до лилавите залези,
от приятеля на хиляди километри
до любовта на една ръка...
И теб те има
някъде сред тинтявите.
Отмиваш времето
с езерна вода.
Излежаваш мечтите си
по планинските камъни,
обличаш ги в бяло,
лепиш им крила
и тайно ги пращаш
да заговорничат с моите.
С теб отдавна делим
една и съща душа.
Въпрос на време е
да ни срещне животът.
Въпрос на обич
да поделим вечността!

Денем с черните коне (Gentiana & Innocence)

Аз съм изпуснат кон,
а прерията няма граници.
Шепти в тревите високи
окъпан в росата вятър.
Отгръща времето
на живота ми
окъсаните страници,
не измерва сълзите
никакъв барометър.
Мисли-змии хапят
до кръв душата ми,
самоотровна съм,
но и безсмъртна.
Никога няма
да заробиш сърцето ми,
нито от твоето
ще ме изтръгнеш.

Лексикон :)

Не минавам напряко... през живота!
Колкото и да обичам безгрижието...
една част от мен си я тегли дълбокото!
Сърцето и разумът ми... често си опонират
(да не кажа,че войната между тях е жестока),
но накрая винаги печелят... римите!
Чувствам се зле... когато изгубя посоката,
но бързо ме окопитва... детинското любопитство.
И в най-страшното изгубване има... романтика.
Рядко оставам... без нищо!
Не обичам... да черногледствам,
макар всичко да е изчислено
още преди да се роди Вселената
(а тези изчисления са ни заложени
като кодове в гените).
Умея... да прощавам,
но ми е по-лесно... ако не съдя.
Мога... да съм скучно нормална
или забавно луда.
Мога още...и да изчезвам,
когато животът ми дойде в повече.
Като цяло съм... най-обикновено
ходещо противоречие,
на което не му стигат... земните съкровища
и все мечтае... да покори вечностите!