ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Ехо от тишина

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

петък, 15 април 2011 г.

Ехо от тишина

Не ми се спи. Затисната от думи,
от недовършени абзаци и мечти,
душата ми сред спомени се губи
и търси някой, с който да мълчи.

Оглежда се в сълзите на светулки,
прелиства най-щастливите си дни.
Прегръща с поглед остарелите рисунки
и търси някой , с който да мълчи.

Светът ехти. Светът е пълен с хора.
От мислите им въздухът кънти,
а в моето сърце тупти умора
и търси някой, с който да мълчи.

Не ми се спи. Рисувам пеперуди,
а после ги превръщам във звезди.
Дали на Господ му е писнало от луди
и търси някой, с който да мълчи?...