ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Изповед

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Изповед

Опитах се да бъда силно рамо,
но крехката ми женственост поддаде.
Засмука ме убийствено торнадо.
Половината живот ми мина в падане.
Когато се опомних бях разнищена.
Душата ми- разбита на парчета.
Представите ми за света издишаха,
а смисълът висеше на въжето.
Но трябваше да тръгна отначало.
Небето продължи да ражда облаци.
Напролет избуяваха ливадите.
Пчелите се целуваха със люляци...
Не можех да съм мъртъв клон сред живите,
когато от сълзите ми поникваха
листенцата на съкровени истини
а после избуяваха във стихове.

Опитвам се да бъда просто себе си,
без никакви претенции към хората.
Останалото ще го свърши времето
и вярата разцъфнала след болката!