И самотата ми умее да лети

Защо превърна любовта
в кристално цвете
и го закичи на ревера на страха?
Останаха протегнати ръцете ми,
да галят полъха от тази тишина,
която изхриптя след твойте стъпки-
звукът от счупено дойде от моето сърце...
....и всички носещи колони са пред срутване....

Поне си имам онзи малък къс небе,
в което да въздъхне самотата ми.
Не ми остави много цветове,
ала и сиви,още здрави са крилата ми.
Ще полетя!
Не се страхувам!
Вече не!

Предсказание

Навярно този груб егоцентризъм

във век ,когато уж вървим напред,

ще бъде най-голямата причина

светът да рухне.Нищо,че със теб

рисуваме цветя,любов и слънце-

отдавна те са чалга и комерс.

Поетът го е казал-„Обич-грънци”,

по-важен е материалният прогрес.

А истината е,че този свят загива.

Планетата ни е на прага на смъртта.

Природата с последните си сили

изпраща срещу хората вълна

от гняв и закъсняла справедливост,

помитайки егоистичния бардак,

във който сме превърнали живота си.

Навярно просто сме обречени на мрак.

Докато има злоба във душите ни

и с чужда болка храним болен дух...,

докато дишаме единствено за имане

и не признаваме ни майка,нито брат...

каквито и блага да си измисляме

Вселената след нас ще ги руши.

Какъв напредък е това?Последно вдишване

на изглупели слебролюбци и лъжци !

Навярно ще платим в едно със лихвите

продажните си дяволски души,

Земята просто ще престане да я има,

защото като тумор тя тежи

в съставните ядра на Абсолюта.

Един замах,след него взрив и тишина.

И край със нас.Каквото си постлахме-

това ще е ...Забрава и тъма...

На сбогуване

Върви по пътя си странниче!
Върви и престани да се разбиваш
в едни и същи стени!
Остави знанието за знаещите.....,
зидането за зидарите.....,
присъдите за палача...
Намери си по-интересно занимание
от това да броиш
стъпките си към смъртта!
И си спомни...
Спомни си какво е да те разплачат
онези малки неща,
които превръщат деня във вълшебство,
а вълшебството в реалност!
Научи се да пренасяш мечтите си
по хълмовете на преходността
без да мъкнеш и миналото със теб...
Върви си по пътя странниче,
но не забравяй-
ръката на свободата
трябва да стиска твойта ръка....
и дано този път имаш късмет!!!

Искам обич....до баналност

Днес просто се отказвам да разбирам

предпоставките за всяка нова драма,

с която утрото зловещо парадира

и ме ограбва откъм смисъл или вяра.

Светът си е такъв какъвто е.

От хората,освен добри палачи

почти не става друго.Даже псе

по-искрено от нас ще се разплаче,

когато острият трион на някой звяр

пререже с бяс дървото на живота

и вместо кръв прокапе тишина

във две очи по-сиви и от локви.

Душите ни са пусти като храм,

във който мислите ни-шайка главорези,

плячкосват щастието от горящия олтар,

за да разпънат после и последната надежда

на кръста-Его.За какво?...Защо да знам?

Какъв е смисълът да тъпча в този делник,

дрогиран с болка,омерзен,от гняв пиян-

един забравен и от Бога ,ням безделник,

чиято лудост дращи с нокти по ръба

разделящ моя свят от извратената реалност?

Аз нямам място в този театър на смъртта.

Днес искам обич...просто обич...-...до баналност!!!

Искам още есени с теб

Тихо е.В сърцето ми е есен.
Часът е шест и пет.Навън ръми.
От мислите ми си изплитам дреха
и те загръщам с нея-топла е,нали?!
Докосвам те през ледена реалност,
разбивам всички глупави стени
с които се ограждаш.Ставам пламък
и нежно си играя в две очи,
чиято мекота опиянява-
светът зад тях е топъл като ден,
във който лятото усмихнато се ражда
и си говори за обичане със мен.
Поемам въздух и съм истински щастлива,
понеже твоя поглед днес е някак мой.
Навън е есен – тиха и красива.
Постой в прегръдката ми.Моля те, постой.

Отвъд болката

Човекът ослепя за светлината
и апатично задълба в онази пропаст,
опитвайки да замаскира празнотата си...
Не спряха мислите катранени да капят,
а страниците бели на душата му
се сбръчкаха от сивото на дните...
Настъпи хаос - красотата стана грозна,
а грозното-тотем на нищетата.
Опиянен от дневната си доза болка,
човекът изкрещя и дръпна спусъка....
Животът тихичко се свлече във краката му,
огледа се във празния му поглед,
издиша два пъти и вече не помръдна.

...А някъде се раждаше усмивка.
Изплака тишината...И се съмна.

Моят начин

Не се научих да завързвам ветрове.
Когато ги улавях-те тъжаха.
В сърцата им живееха коне
орисани да гонят свободата.

Научих се, да те обичам отдалеч,
да си играя нежно с кичур от косата ти.
Да бъда полъх, без дори да разбереш,
а вечер тихо да заспивам във душата ти.


Но често съм нетрайна- просто миг.
Минавам през деня ти като хала.
Опиташ ли се да ме задържиш
ще се превърна във тъга за да остана,

а ако бъда тъжна-няма да съм аз
и ти ще се почувстваш сам,измамен...
Не зная как да бъда част от твоя свят.
Аз мога само да обичам ураганно!