Човекът ослепя за светлината
и апатично задълба в онази пропаст,
опитвайки да замаскира празнотата си...
Не спряха мислите катранени да капят,
а страниците бели на душата му
се сбръчкаха от сивото на дните...
Настъпи хаос - красотата стана грозна,
а грозното-тотем на нищетата.
Опиянен от дневната си доза болка,
човекът изкрещя и дръпна спусъка....
Животът тихичко се свлече във краката му,
огледа се във празния му поглед,
издиша два пъти и вече не помръдна.
...А някъде се раждаше усмивка.
Изплака тишината...И се съмна.
Кат, четох в го в "Откровения". По ред причини скоро вероятно няма да вляза пак там и да публикувам, но искам тук да ти кажа, че имаш невероятно силна и експанзивна поезия, разкошен изказ и много цветни метафори... удоволствие е за мен да ти го кажа. Успех!
ОтговорИзтриванеБлагодаря за оценката.Наистина е важна за мен.Аз също съм възхитена от поезията ти и те чета с удоволствие :)Красива седмица и отново много благодаря!
ОтговорИзтриване