ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: март 2010

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

събота, 20 март 2010 г.

На Петьо

Съдбата не дава по равно
и взима ли – взима по много.
Когато ограби животът му,
той просто започна на ново.

Той просто погледна ръцете си-
сега те му станаха всичко.
Не спря да преследва мечтите си,
макар в инвалидна количка.

И никога,нищо не каза!
Не хранеше своето нещастие.
Не чувстваше гняв и омраза.
Посрещаше всяко препятствие

с високо изправено чело.
Той стана опора за здравите.
Приемайки своята трагедия
показа,че няма отказване.

И днес щом почувствам униние,
затварям очи и го виждам-
Усмивката,твърдия поглед,
устрема с който се движеше...

Замислям се ,колко сме глупави
и колко живот пропиляваме,
когато вложим усилията си
в навика да съжаляваме...

Замислям се колко от здравите
сме всъщност сакати душевно,
защото сме роби на драмите
и просто живеем на дребно...

Той беше и е от онези,
които ни пращат замалко
като лъч от надежда във мрака.
Днес без него е толкова празно...

понеделник, 15 март 2010 г.

На приятелите ми...

Защо бе ,Господи ,предателстваш така?
До вчера се разбирахме прекрасно.
Сега ме караш пак напук да избера
между приятелство и принципи или по-лесното...
Размахваш пачки под носа ми.Сатана.
Изпитваш ме ,но не защото ме обичаш.
По-скоро си уверен във това,
че съм поредното маскирано двуличие.
Но к`во ли друго да очаквам,че нали
и боговете сам –сами сме си създали.
Сами избираме дали да ни боли
и все си търсиме каквото сме раздали...
Но аз не искам...Чу ли? Няма да се дам !
Възможности,докато жива съм – валяло.
Така че, стой си във фалшивия си храм
и брой пари под свойто старо одеало,
а аз ще си направя чаша чай
и ще поканя онзи,много скъп приятел
за който даже и живота си ще дам.
Усмивката му – тя е моята отплата!!!

Куршум

Страхът ли те гори?
Не го преглъщай.
Аз виждам как
във гърлото засяда
и как внезапно
като удар се завръща
разбивайки
привидния порядък
на малки, остри
шипчета агония...
Отровена ,кръвта се
разводнява.
В душата ти пресъхват
всички радости,
а ти си сам,
но не политаш,
а пропадаш!
Страхът ти те изцежда
и ограбва.
Играеш роли,
за да го прикриеш.
Заплюваш го,
но той те покорява
преди безумния му
устрем да убиеш.
Страхът ти е вина
пред теб самият-
церберът
на болната ти съвест ,
чиито три глави
от Ада вият,
а между зъбите им
късчета илюзии
угасват като
пламъче във вакуум...
Страхът е
по –коварен от магия,
но ти не се предавай -
в къс олово
хвани душата му!
Опитоми я!
Победи я!!!

четвъртък, 4 март 2010 г.

Садист

Ти си някакво странно проклятие

от онези, които разбиват

моя свят. Падам глухо в краката ти

и се гърча от болка и яд

за това,че си толкова истински

и така безнадеждно обсебващ...

Не желая да мисля за теб,

ала ти като сянка ме следваш.

Татуираш ме с думи,дамгосваш ме

с нажежени от чувствата мисли

и ме караш за още да прося,

денонощно до мен да те искам.

В огледалото тебе да виждам,

да заспивам с цвета на очите ти.

Като шанс за сърцето последен

да отпускам страха си в ръцете ти.

Ти си нежно,но зло изтезание -

от мъжете, които убиват

всеки намек за друго обичане .

Но обикнат ли ги – си отиват.

Порив за обич

Внезапният порив

на пролетен вятър

нахлу в лабиринта

на моя дворец.

От мислите - извори

потекоха думи,

а нейде в ума ми

засвири щурец.

Кокиче подаде

главица усмихнато,

звънливо помаха

на птица - мечта.

Сърцето довчера

мълчеше притихнало,

а днес тупка в ритъма

на пролетта.

Цъфтят по лехите

в душата ми стихове.

Животът ми – кораб

с издути платна

потегля към лятото

с копнеж за обичане.

И пак е Вълшебство,

Любов, Светлина !

У дома

Ти не разбираш, нали?Не разбираш,
колко е тъжно когато мълчиш.
Сам се погребваш. Не подозираш
как ме превръщаш в призрачен дим.

Нямаш желание да се надскочиш,
да прерисуваш картината с мен.
Харесваш се мъртъв, студен и безочен.
По-страшен си даже от скучен, сив ден.

Но те обичам като глупачка
и чисто по женски навеждам глава,
щом някоя дружка ми каже: „Ще плачеш ” !
Ти си присъда - не просто съдба.

За туй ще те страдам. И скришом ще плача .
Ще умолявам Дявол и Бог,
някой ден просто да се събудиш
и да прошепнеш: „ Прибрах се, Любов ! ”