На по чашка розов дъжд
с щипка изгрев, вместо чай
иска ми се този път
нещичко да ти призная.
Аз си нямам сърчице.
Е, поне не е такова
като твоето сърце-
моето тупти у хората.
Нямам също и криле,
но летя, защото всички
от семейство "ВЕТРОВЕ"
могат да летят отлично.
По дворци не ме търси,
нито в някой мрачен замък.
Видя ли пред мен стени,
ставам зъл и ураганен.
Аз не съм съвсем човек.
Даже... целия съм вятър.
На тегло съм много лек,
но тежа като приятел.
И макар да си далеч-
в своя свят, сред свои мисли,
честичко вървя до теб
и запълвам празни листи...,
и се смея с твоя смях...,
и сълзите ти разнасям...,
нищо, че не съм човек-
аз съм ти
и съм прекрасен!
Няма коментари:
Публикуване на коментар