Ей така, като ми заседне тая буца в гърлото..., като ми стъпи скапаната реалност върху душата с мръсните си кубинки, направо не мога да се побера в кожата си. Цялата съм в някакви кални петна , а господата учени още се ослушват и не им представлява интерес да забъркат един "Вениш" за душа...Тъпо ми е. Ама зверски тъпо... И се уморих. Уморих се да погребвам живи хора. Уморих се да си отглеждам вини и разочарования. Уморих се от тая скапана умора, дявол да го вземе. На 30-ет съм... Не на 3000...Обаче няма да кажа :
"Мамка му и живот"..., защото на живота нищо му няма.
Човеците..., вятърко, човеците сме сбъркани. Все някой ни е крив на нас. Все нещо трябва да ни рови под лъжичката. Сакън да не се усмихнем... Веднага се намират дузина "доброжелатели", дето да ти изсипят един камион с гнусотии на главата. И ако не са "доброжелателите", са собствените ни осакатяващи мисли. Ей за това,няма как да си остана в матрицата. Кръв да текне от ръцете и от сърцето ми- ще се самоизтрия със стихове, защото тази вкисната физиономия не ми харесва и не я искам. Искам си само живота. Моя си живот.Ясно?!
Две лъжички надежда за тебДве лъжици надежда с кафето
вместо захар разбърках... И пих.
Телефонът ми дава заето,
просто пак разговарям с нов стих.
Пак разнищваме тайно живота
и зачеркваме старите дни-
то аман от сълзи и Голготи
от безсилие, яд и вини.
Днес ще взема каквото е мое.
Днес усмивки не ще да пестя.
Някой чака ,ей там, зад завоя
точно този стих... Точно сега!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар