ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Маскиран спомен

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

събота, 27 ноември 2010 г.

Маскиран спомен

Един странен спомен,
изгонен, бездомен
почука на мойта врата.
Брадясал и гладен,
отритнат, забравен
помоли за хляб и вода.
Нахраних го с вяра,
а жаждата стара
с дъждовна вода утолих.
Предложих му вана,
застлах му дивана
и стоплих съня му със стих.
На другата сутрин
в празната кухня
ме чакаше чаша кафе;
три рози в саксия
и късче хартия
с голямо, червено сърце.
Тогава си спомних,
че този бездомник
е смисълът в моя живот.
Сълзичка се спусна
и тихо въздъхна:
„ Добре, че се върна Любов.”