ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Маскиран спомен

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

събота, 27 ноември 2010 г.

Маскиран спомен

Един странен спомен,
изгонен, бездомен
почука на мойта врата.
Брадясал и гладен,
отритнат, забравен
помоли за хляб и вода.
Нахраних го с вяра,
а жаждата стара
с дъждовна вода утолих.
Предложих му вана,
застлах му дивана
и стоплих съня му със стих.
На другата сутрин
в празната кухня
ме чакаше чаша кафе;
три рози в саксия
и късче хартия
с голямо, червено сърце.
Тогава си спомних,
че този бездомник
е смисълът в моя живот.
Сълзичка се спусна
и тихо въздъхна:
„ Добре, че се върна Любов.”