ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Реликва

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 22 април 2013 г.

Реликва

Не всяка къща може да е дом.
Реликвите не са камари с вещи.
Душата търси другаде подслон -
в землянките на обичта човешка.
Там няма позлатени богове
и думи с диамантени обшивки.
Едно поле с пшенични класове
е храмът и молитвата на всички.
Една ръка напукана от труд
разчупва хляба с аромат на детство.
Човекът там не знае що е студ,
понеже е човечен по наследство.
Надвисне ли над него облак чер,
настигне ли ума му тъжна есен,
човекът взима своя бял тефтер
и цялата му скръб осъмва в песен.
И всичките му радости са там-
в непреходната мъдрост на душата:
не всяка къща може да е дом,
забравим ли на прага добротата!