Няма да се уморя да светя


В едно море орисано на залези
крилете ми подгизнаха от мрак.
Отново кацам в думи неизказани,
захвърлени край онзи тъжен бряг,
където сенките на миналото бродят,
оплаквайки несъществуващата смърт...
Едва ли имам време за умора,
щом римите цъфтят и този път.
Крилете ми превръщат се във корени,
преплели мрежи в изначалната земя.
Отпивам капчици живот във пръст разтворени,
за да изригна после в пръски светлина,
които в черните ти рани ще проникнат
и болката от вчера ще стопят...
Не ме е страх,че ще си тръгна като Никоя...
По-важно е,че все за някой Слънце бях...