...егоцентрично за дъжда... :)

В дни като днешния ми се иска да зарея поглед в тишината навън и да се слея с пречистващите капки на дъжда.На колко хора в това откачено време ,им се случва да вали спокойствие в душите им?
Обръщам поглед назад,когато бурята от емоции бе сринала света ми до основи...Всъщност май и основите бе успяла да разруши и трябваше всичко да се гради наново.Старите знания не ми вършеха работа.Силите, които си мислех,че съм овладяла бяха изчезнали в придошлата река от събития,а пословичният ми оптимизъм лежеше два метра под земята,делейки общ ковчег с баща ми и посветените му(тайно), двайсет и две години от живота ми. Много шибан сценарий!Сама определях ролята си.Имах възможност да избирам и сюжета,но финалните сцени бяха привилегия на друг по-висш режисьор.
Боже, как го мразех тогава!Как гадно и несправедливо изигра очакванията и надеждите ми.Дълбоко в себе си осъзнавах,че всичко ,което се случва, е последователност от решенията,които повечето герои в житейската ми история бяха взели някога.Нищо не ставаше ей така, за разнообразие.Обаче болеше,мамка му!Зверски болеше!
Филмите по телевизията почти никога не свършват така.Все се намира един трисекунден кадър ,в който да се реши положителният изход от драматичната ситуация.
В реалния живот обаче,рядко се случват „чудеса”.Може би, защото хората са обезверени и уморени от самите себе си, и не допускат мисълта,че заслужават да изживеят нещо хубаво.
Точно за това си мислех,че тогава съм погребала не само илюзиите,но и себе си.
Пустият ми идеализъм обаче е на друго мнение.След близо пет години го виждам в огледалото все същия-див и непоколебим до глупост.
Дъждът го радва и вдъхновява,въпреки,че и тогава валеше...Спомням си първия път,когато кракът ми стъпи в онзи град на сенки...Бях решена на всяка цена да си разчистя сметките с миналото и единственият спътник,с когото можех да споделям плановете си –беше дъждът.Помня и последният път,когато „миналото ” ми лежеше бездиханно,а в бездната,която тогава представляваше душата ми,валяха сълзи смесени със същия този майски дъжд,който днес ми носи такава наслада и облекчение ...И ми става едно тихо и радостно,защото осъзнавам,че животът не се е отказал от мен.Усещането за смърт е било просто някаква временна илюзия,породена от болката и отхвърлянето на случващото се.Но сега!Сега душата ми пак си е бездна,но някак пълна със собствената си празнота.Празнота,в която се раждат стихове за да умрат съмнения и страхове.Празнота,която прегръща болката и рисува с нея цветовете на една необикновена дъга споила с красотата си моето Вчера и Днес.
В дни като днешния,осъзнавам,че дъждът е благословия ,а аз съм един рядко щастлив човек,защото не ме е страх,че спомените ми ще се размият и ще спре да ме боли.Всеки сам решава как да оползотвори времето си на тази земя-в страдане или в обичане.След кратък диалог с дъжда осъзнах,че в страдането не ме бива.
Заслужавам толкова любов,колкото мога да понеса...и мисля да си я взема!!!