ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Истинските приятели

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Истинските приятели

Гъделът във слънчевия сплит,
сладкото очакване за среща,
оглупелите от щастие очи,
в които весели човеци се оглеждат-
нямат възраст, име и адрес ,
нито чакат някой да ги кани.
Никога не губят интерес.
Не от гръм, от обич са ударени.
Пият октомвриийски дъжд на екс,
капват две усмивки вместо мляко
и от най-навъсения ден
чевръсто си забъркват щуро лято.
Жаден за безгрижния им смях,
целият ти свят блести възторжен.
Когато са до тебе си богат.
Изчезнат ли – си малък и нищожен.