ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Не питай тишината

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

вторник, 6 октомври 2009 г.

Не питай тишината

Мълчи ми се,но не като на теб
и не защото се отказвам да разбирам.
Изгубеното е назад,а аз напред.
Не търся смисъл-той самичък ме намира.

Не искам да съм белег от лъжа
или очакване заключено в килия.
Сънувам и наяве свобода.
Завързана, съвсем не съм щастлива.

Мълчи ми се.Мечтая тишина,
в която да разтворя същността си
без страхове от загуби,вина и самота.
Вселена сляла с вятъра дъха си.

Мълчи ми се.Не искам да боли.
Хвърчило е душата ми.Полита!
Не ме е имало в живота ти почти,
а ще ме има ли?Мълчи!Недей ме пита!