ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Разходка до храма

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

вторник, 3 февруари 2009 г.

Разходка до храма

Отново стенат в теб онези дни,
посипали косите ти без време
със сребърни отенъци.А ти
вървиш по парапета на търпението
и късаш стръкчета живот от тук-от там,
изникнали върху напуканите плочки
на онзи стар многовековен храм,
издигнат някъде дълбоко във ума ти.
Пристъпваш бавно дървения праг,
а погледът ти към иконите се плъзва,
където сгушени в мистичния сумрак,
надничат собствените ти очи.
Почти замръзнал
посягаш към кандилото пред теб-
свещта в ръката ти несигурно припламва,
и много тихо –сякаш някой друг-
молитвено гласът ти се понася.
Победи,отчаяния ,беди,
сегашно ,минало и бъдеще се сливат.
Смирението бавно в теб гаси
желанията, пред които си безсилен,
и себе си в икона разпознал,
докосваш и отново преоткриваш.
Да си човек,макар понякога и слаб
си струва .И си струва да не спираш..