Благодаря ти Рило,че ми постла поляните си,че ме зави със сянката си и ме напи с водата си....

Лятото отново ми се изниза по терлички,но този път не му се сърдя толкова.Заредих се с прекрасни моменти и невероятни гледки.А за Рила...-не мога да го опиша,трябва да се види.
Но на всеки бих препоръчала нашия седем дневен маршрут:
х.Трещеник
х.Семково
х.Македония
х.Рибни езера
х.Грънчар
х.Заврачца
яз.Белмекен

останалото ,което имам да споделя го оставям на снимките(мои и на приятелите ,с които бях).Надявам се поне мъничко да усетите свободата и Полета на Орела :))) ,а също и гордост от факта,че всичката тая красота е ТУК-в нашата България!!!

Кайзеровият път м/у х.Грънчар и х.Заврачица

към х .Македония

Няма нищо по-хубаво от ароматна мащерка с чаша ром,особено след 4-5 часов преход

Да ми завиди човек-долу хората се пържеха на 39-40 градуса,пък я ме вижте мен :)))

Ей за тази снимка умирам.Благодаря на създателя й.Просто нямам думи!!!

Цветенце или Слънчице???

Бяло вино с дъх на вечност

Родени в тишината на нощта
мълчат съмненията.
Глътка бяло вино
с тръпчив обсебващ привкус на вина
поднасяш ми.Не е необходимо!
Излей терзанията си
в камината зад нас-
аз болката отдавна я отказах.
Да те обичам не е просто низша страст-
да те обичам е по-силно от призвание,
така че запали онази свещ,
пусни красива музика и нежно
целувай устните ми
с онзи твой копнеж,
от който се замайвам въртележно.
Обичай ме-за час или за два,
за миг,но по-огромен от безкрайност,
защото знам-не питай от кога,
че нищо между нас не е случайно...

Давам усмивка за песен

Пак забрави какво е усмивка.
Тази роля премного ти взе.
В две очи непознати се взирам
и откривам там тъжно дете,
на което светът му е тесен
щом достигне заветна мечта,
но утеха намира пак в песен -
светъл лъч, пътеводна звезда...
Ако знаеш в такива моменти
с колко нежност изпълваш мига,
как ми идва от вътре до тебе
окрилена и аз да вървя
и разперила своите рими
над реалност от сивкав панел -
да обичам не само на думи
(светлина да съм в тъмен тунел).
Виж, реших да ти пратя усмивка,
ей така,без причина, в куплет.
Ако днес ти е липсвала обич
усмихни се на някой до теб
и ще блеснат от радост очите,
ще забрави сърцето студа.
Който сее надежда със песни,
жъне много любов – не тъга.

Цената ще платим

(Gentiana & Innocence)

Студени думи капят по улука,
надеждите разкаляни мълчат.
Една сълза леда във мен пропука,
сърцето ти да бие силно чух...

Изтръпна тишината вътре в мене,
тъй дълго я затварях и морих.
Не вярвах в тебе, дявол да го вземе,
и давих болката си в алкохол и стих.

Но ти си тук и всичко почва от начало-
вълнението,тръпката,смеха.
Разливаш поглед по горещото ми тяло.
Почти политам в тези сини небеса...

Като в лагуна, но със дебнещи акули
потъват мислите ми. Търсят път назад.
Строиш ми някакви въздушни кули
и вътре съм със целия ми свят.

Задъхвам се от дяволски копнежи.
Разтварям се в душата ти.Горим.
Неустоима е безумната ти нежност,
но как ли този път ще заплатим

летежа без крила, на прима виста,
с` затворени очи, без капка страх?!
Страстта ни е от лава жарка писта,
превръща всичко грешно в звезден прах.

из "Декамерон на Лилит"-четвърта декада

Не знам защо...

В капана на поредната лъжа
заклещена душата търси изход.
Живея с болката от дрипава вина,
а твоите очи съвсем безизразни
разкъсват уморените ми дни-
Остава вятър, пустота и непрогледност.
Студено е!
Мълчиш....Мълчиш...Мълчиш
и имам чувството,
че всеки час ми е последен.
Животът ми- метален ,режещ вик
изтръгнат от умираща Вселена.
До вчера бях най-нежния ти стих,
а днес една сломена Мелпомена
гаси свещите в празния си храм,
превърнат във останки от лъжите ти.
Коя съм - все е тая - и да знам
едва ли има смисъл.
От мечтите ми
останаха да се търкалят във прахта
две-три агонизиращи желания-
да те докосна,да съм с теб ,да изгоря,
а ти изпълнил всички свои обещания,
да дишаш тихо върху моите гърди-
сърцата ни да бият в онзи ритъм
от който някога се раждаха звезди...
...Къде си днес?
Дори не знам...,
...не знам...
защо се питам...???...

Пипи и пчелата

По тичинките на нощта се стича

нектарът на узрялата Луна.

Една пчела превърна се в момиче,

намигна ми и тихичко запя.

Дърветата настръхнаха от нежност.
Звездите затрептяха в огнен танц,
а времето до мен по турски седна
и влюбено въздъхна в ням каданс.

Мълчание...,но толкова красиво,
че даже мракът стана някак поносим.
Дори и в тъмното,сърцето тръпне живо
и пише нотите на утрешния химн,

във който ще се пее за живота
изплетен от копринени мечти,
а аз ще бъда просто Пипилота-
момичето говорещо с пчели...

Носталгията стреля на месо...

Усети ли ? Земята пак трепери.
Разкъсва с писък моста между нас.
По изтънелите въжета на търпението
залитат мислите .Остава точно час,
преди гневът ми мощно да изригне,
цунами да залее онзи бряг,
на който пазя времето си с тебе...
....и всичко да потъне в пълен мрак.
Кому е нужно?Питам...,но не знаеш...
По навик се обръщаш да не би
очите ти безмълвно да признаят,
че цяла вечност вътре в теб вали
на едри мътни капки самотата
и дави крехките стебла на нежността,
а мене хиляди животи си ме чакал,
но просто адски те е страх от любовта...
Усети ли?Свистене на куршуми,
от моята към твоята душа.
Видя ли как превърнаха се в думи,
и как се пръснаха барутните сърца
на редове разхвърляни по листа-
една мастилена ,обсебваща тъга,
по обич дето щеше да я бъде,
но в някой друг живот...
А можеше сега!!!

Декамерон на Лилит(декада трета) ... .: Зората на еднодневките

Нощта прехапа устни и се свлече
на утрото в горещите ръце,
един петел в полето се изперчи
и екна в миг смълчаното небе.
Разпукаха се облаците спящи,
оранжеви пътеки си постла
усмихнатото Слънце и закрачи
със плавни стъпки в бистрата вода
на езерото пълно със прохлада
от другата страна на онзи връх,
където Бог сам честичко полягва
с ухо опряно в каменната гръд
и вслушан в пулса на отлитащото време
чертае планове за бъдещите дни,
а някъде високо там над него
зората пръсва своите лъчи.
Разсъмва се,светът протяга длани
към сънените клепки на деня,
отпива глътка нес със много захар
и цял потъва в нежна светлина.
Политат еднодневките с възбуда
към своите задачи,няма как,
два дни им стигат даже да се влюбят
преди с нощта безмълвно да умрат.

Декамерон на Лилит(декада втора) ... .: След време

Косите ти ,мамо, животът
посипал е с пепел.
Дългът е белязял лицето ти
с бръчки и гняв.
Ръце уморено си скръстила,
вехнещо цвете
разнася във въздуха
странен,летлив аромат.
Мирише на старост,
но твоята чест вечно млада
за своето Утре дерзае
напук на страха.
Душата ти мамо,девича,
не ще и да знае,
че няма да бъдеш
с децата на свойте деца.
В очите ти свети
онази невидима сила,
която от камък гранитен
ще пусне вода.
Усмихваш се,мамо,
макар да е малко насила,
но по-ми е важно,
че топла е твойта ръка
и в дните сковани
от грубата хорска ненавист
намирам утеха
под твоето нежно крило.
Нали съм жена,
а дългът и честта
се предават
от баба на внучка,
от майка на дъщеря....
До теб съм
и вечно ще бъда
дори да не вярваш.
Сърцето ти в моето
тихо насън ще държа,
и ще се моля безмълвно
утре щом стигне ме старост,
да виждат утеха
в очите ми мойте деца.

Любовта и бягството


На бягството пътеките са къси,
задънени в последната вина
разсякла с острието си дъха ти,
изпепелила не една сама душа.
Огризките от болното ти Вчера
присядат в гърлото на празното ти Днес,
а Утрето ти конвулсивно потреперва
обсебено от страхове,лъжи и стрес.
Дори и смисълът опложда болни думи,
за да възкръсне изроден в посредствен свят,
където кървава корида е сънят ти,
забила копието на изгарящата страст
във болно от илюзиите тяло,
в душа принадлежаща на смъртта.
Напразно е да се опитваш ,да избягаш,
освен ако не вярваш в любовта.