из "Декамерон на Лилит"-четвърта декада

Не знам защо...

В капана на поредната лъжа
заклещена душата търси изход.
Живея с болката от дрипава вина,
а твоите очи съвсем безизразни
разкъсват уморените ми дни-
Остава вятър, пустота и непрогледност.
Студено е!
Мълчиш....Мълчиш...Мълчиш
и имам чувството,
че всеки час ми е последен.
Животът ми- метален ,режещ вик
изтръгнат от умираща Вселена.
До вчера бях най-нежния ти стих,
а днес една сломена Мелпомена
гаси свещите в празния си храм,
превърнат във останки от лъжите ти.
Коя съм - все е тая - и да знам
едва ли има смисъл.
От мечтите ми
останаха да се търкалят във прахта
две-три агонизиращи желания-
да те докосна,да съм с теб ,да изгоря,
а ти изпълнил всички свои обещания,
да дишаш тихо върху моите гърди-
сърцата ни да бият в онзи ритъм
от който някога се раждаха звезди...
...Къде си днес?
Дори не знам...,
...не знам...
защо се питам...???...