ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Презряло грозде (Gentiana & Innocence)

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 23 септември 2009 г.

Презряло грозде (Gentiana & Innocence)

Поряза ме лозата.Запълзя
по кожата ми сок от грозд в червено
и чучулига в нивите запя,
когато свих се в себе си от страх. Студено.

Затрупах пътя си назад. Цял куп с листа
запратих върху спомена за тебе.
Сковаха тръпки всички мои сетива,
защото знаех, че си тръгвам. Несъмнено.

Не те познавам май... Коя си ти? -
запитах образа във огледалото смутено.
Защо ме гледаш с тези две очи
(които сякаш казват - край! Платено.)?!

Нима се свърши? Този дъх на свобода,
от който целия ми въздух е обсебен,
не може да е сън, нали така...?
Жадуван миг..., изстрадана победа.

И ако в късен час мобилният звъни,
навярно ще е слухова измама.
Без СМС-и, нежни думи... Ти
не ми остави сламка да се хвана.

На прах часовникът замлъква разпилян.
Оставаш в миналото-пясъчен..., далечен.
Един красив, но невъзможен блян,
към който всеки път е дяволски обречен.