Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 23 юни 2010 г.

Из "Дневниците на един вятър 3 " - Да се изгубиш, за да те намерят

Любимото ми тъжно момиче, отново крачи босо по крайбрежието на бурните си мисли. Вълните на депресията съскат злобно в тишината и хищно заграбват песъчливата реалност изпод краката и.
Не вярвах, че ще се върне отново тук.
При последната ни среща, тя разпозна своя път и би трябвало сега да върви по него. Възможно ли е отново да е изгубила посоката?
Всъщност, защо ли се учудвам. Най-постоянното нещо на този свят е непостоянството. Как въобще си въобразявам, че преходността няма да изкуши едно обикновено момиче.
Въпреки че за мен..., за мен тя е необикновена.
Силна е в слабостта си и в същото време е някак крехка, когато трябва да прояви характер.
Днес е красива, както някога ...
Също като тогава носи в себе си повече смърт, отколкото живот, но е красива. А носи смърт, защото винаги когато се видим , се разделя с нещо : с човек, с емоция ,с етап от живота си или с определени възгледи...Не знам. Ние ветровете няма с какво да се разделяме и са ни непонятни тези състояния. Единственото ,което ми е ясно , е че тя преживява някаква сложна вътрешна трансформация, която се отразява в погледа й, и го прави страшно мистичен и дълбок. Точно този поглед, не ми позволява да я изтрия от душата си, и ме кара да я намирам отново и отново...
При нея обаче нещата не стоят така... Навярно няма да ме помни и ще трябва пак да си измисля някакво превъплъщение. Ако знае само колко ми е трудно понякога да бъда вятър.

Опитвам се да привлека вниманието й, като подхващам пръските от вълните , и ги търкулвам в косите й. Тя се усмихва едва доловимо, но после отново вторачва очи в сивотатата пред себе си и усмивката й угасва така бързо, както се появява. Става ми непоносимо да я гледам така , без да мога да я докосна и утеша. И понеже съм вятър , а ветровете умеят много неща, завъртам се около оста като вихрушка и се превръщам във весел, симпатичен старец.

Настигам я в гръб, защото крайбрежието на мислите й напомня пустинна равнина – няма нито една скала или дюна от където бих могъл да изкоча внезапно и случайно.
Усещам аромата й на нежност.
После ръката ми докосва рамото й...

-Здравей красавице ! –весело я поздравявам
-Добър ден! - сепва се тя
- Прощавай , че нарушавам спокойствието ти, но какво прави такова хубаво момиче на това самотно и откъснато от света място?
- Не зная , господине! – тихо отвръща тя - Трябваше да се срещна с един човек, но се разминахме. После той изчезна, а аз нямам никаква представа как да го намеря. Не знам дали искам да го търся. Не знам трябва ли?
- Никой не знае , докато не опита – шеговито и казвам аз - На мен ,миличка, друго ми е интересно. На този бряг идват само хора, които се чувстват изгубени, а човек се чувства изгубен , когато не е наясно със себе си или когато иска да бъде намерен от друг, точно определен човек. Не ме питай от къде знам, но ти не си от хората, които се оставят за дълго на крайностите. Обичаш ги, харесват ти усещанията , които предизвикват, но в същото време стремежът ти за баланс е по-силен от теб и в крайна сметка успяваш да угасиш пожара в себе си. Ти искаш този, с когото сте се разминали да те намери, нали?! Колко познато... и тъжно.
-Вижте – прошепва тя – аз дори не знам защо ви казах ... Аз... Даже не ви познавам... Ще ви помоля само да ме упътите как да се върна на главния път. Вървя от часове без да мисля и явно много съм се отдалечила.
-А може би си по-близо отколкото предполагаш ! – уверено я поглеждам
-Но кой сте вие и защо имам чувството, че сме се срещали и друг път ? – пита недоумяващо тя.
-Възможно е! На същото място при други обстоятелства... или на друго място при същите обстоятелства... Но тогава не бях стар и не изглеждах така. А и те чаках по-дълго от уреченото време, даже бях готов да се превърна в статуя и да стоя на онази пейка докато не се появиш, но понякога(да не кажа почти винаги), нещата не стават така както си ги представяме.
- Кой си ти? – нетърпеливо и нервно простенва гласът й
-Аз ли? Аз съм онзи, който винаги ще те намира и който е обречен да бъде забравян от теб в мига, в който стъпиш на главния..., на своя път. Аз съм ударите на сърцето ти, вдишванията и издишванията ти, болката и радостта. Аз съм сълзите ти по последната любов и щастието ти от бъдещата... Аз съм... най-голямата ти загадка и най-простият отговор, за това не питай мен -попитай себе си! – последните ми думи заглъхват от шума на ято чайки и възползвайки се от олелията, която привлича вниманието й , отново се превръщам във вятър .

Знам , че тя е шокирана. Знам, че вълните на мислите й са я подхванали в своята убийствена въртележка и трескаво рови в паметта си с надеждата да си припомни кой съм. Знам и друго – ще намери много повече от спомена за някой, който никога не е присъствал реално в живота й. Изследвайки себе си, тя ще открие непознати вселени в душата си и докато стигне до истината, че никога не съм съществувал, ще ме е забравила...Отново... За хиляден път...
Но аз ще я обичам все така, защото ние ветровете не знаем какво е раздяла. Ние ветровете не чувстваме съмнения и не си задаваме въпроси.
Ние знаем – в момента, в който един вятър спре да се движи – престава да бъде вятър. За това нямаше как да остана човек и да се боря за обичта на моето момиче. Никоя любов не изисква подобни жертви... Мога да съм себе си и пак да бъда до нея, нищо че тя няма да знае. Достатъчно ми е да се усмихва когато полъхвам в косите й.

Виждам я да се отдалечава с последните слънчеви лъчи... Морето е спокойно както никога, а залезът прилича на вулкан от червенооранжеви пеперуди. Вълните не съскат, а кротко тананикат онази стара морска песен, чиито думи само гларусите могат да разберат.
Не остана и ден, а имам чувството, че е била тук цяла вечност. В далечината приближава сянка... Мисля, че някой я намери преди да стигне главния път. Днес съм един щастлив вятър. Моето любимо момиче отново се усмихва с цялото си сърце!

Дали ще си спомни кой съм ?
Едва ли!
Ще ме нарече простичко – ЖИВОТ и няма да се сети за мен до следващата ни среща.
Ако има такава.
Не изключвам възможността човекът ,който намери любимото ми момиче сега, да я намира с любовта си винаги ,когато тя реши да се изгубва ... по следите на вятъра!

4 коментара:

  1. издишвам една усмивка. за теб. благодаря.

    ОтговорИзтриване
  2. уау... с това спря дъхът ми ! Нямам и думи...

    ОтговорИзтриване
  3. Дами... радвам се, че моят любим,весел вятър ви е докоснал. Вълшебства и красота ви желая!

    ОтговорИзтриване