Една неделя в Рая

ОПЕРАЦИЯ: МУСАЛА REVOLUTION

МЯСТО: БЪЛГАРИЯ , РИЛА

ЦЕЛ: вр. МУСАЛА ( ТАНГРА)


ДАТА: 29.08.2010 (неделя)

УЧАСТВАЩИ: Няколко луди за връзване...

Танцувай Слънчице

на систърче Мими

с цялата ми необятна любов

Когато светлините угаснат

и чуеш зад сцената

умореното си сърце,

нека туптенето му

не заглушава ръкоплясканията.

Каквито и бури

да са бушували

в твоето море,

заслужаваш своя

изстрадан миг щастие.

Прегърни го, така,

както се прегръща малко дете

и позволи на усмивката си

да излекува раните ти.

Животът е за да го танцуваш,

а не да го страдаш.

Из" Дневниците на един вятър" 6 - Метаморфози

Усмихвам се! На себе си... На щуротиите, които върша. На поводите, които си измислям, за да... се усмихна. Някой тананика в сърцето ми. Нещо някъде се ражда и по някаква причина, чувствам това раждане. Виждам се някак отстрани. Душата ми е гола и свети. Тук има още много души като моята... Различните им светлини се докосват - в началото плахо и любопитно, после уверено и изучаващо. Пространството се изпълва с мисли - красиви и уханни като току-що разпукали се рози. Светлините се сливат и усещам как общата им енергия променя кодовете на Съдбата. Вече не съм човек... Чувствам се капка във внезапно бликналият пред очите ми извор. Усещам сливането си с другите капки и знам, че една част от мен се е превърнала във вода. Мога да приемам всякакви форми и да преодолявам всякакви препятствия. Слънцето се оглежда в огледалната ми повърхност и цялата блестя, като че покрита с хиляди диамантчета. Уморени странници утоляват жаждата си отпивайки от мен. Докосвам устните им, разливам се в душите им и всяка клетка в тях започва да свети по друг начин. Умората си отива и на лицата им засияват най-красивите усмивки, които някога съм виждала.Става ми леко, толкова леко, че от водна капка се превръщам в балонче с въздух. Издигам се нагоре, нагоре където има хиляди балончета като мен. Едно неочаквано "пук" слива моя въздух с този на останалите и докато се усетя съм се превърнала във вятър. Див, неуловим и всепроникващ. Светлината не ме заслепява. Тъмнината не ме отчайва. Имам способността да разсейвам облаците между тях и тогава се появява онази тъкна средна линия, която ги разделя и събира едновременно.Там светлината и тъмнината са едно неделимо цяло. Също като мен и останалите балончета, също като мен и останалите водни капки, също като моята и хилядите други светещи души...
Също като Вятъра и Човека!!!

Болестта не пита

"Когато човек е здрав не мисли за надвисналата над него болест"- тибетска поговорка

Тя идва внезапно
с писък свиреп
и срива света до основи.
До вчера си бил
стопроцентов човек,
а днес си зависим и болен.
Сковава дъха ти
с гнева си суров.
Сърцето ти в клетка затваря.
Мечти омъртвени
пред тебе лежат
и сякаш за миг остаряваш.
Това е то- болест-
борба на духа
с грешното, жертвено тяло.
Или те калява и дава крила
или в своя Ад те изгаря.
Не знае компромис,
не чувства вина.
Минава през теб вездесъща.
От ляво до нея
пристъпва смърртта.
Животът напрегнат преглъща.
Войната е лична
и в нея си сам.
Човек щом е здрав не разбира
какво е да няма ни Господ, ни храм
когато в теб нещо умира.
Смирение.Вяра. Надежда. Любов.
Единствено те ти остават.
Тя просто изисква от теб друг живот.
Не ще я пребориш със стария...

Не дай си боже дявол със сърце

Ех, дяволът без работа стои.
Набута ми това сърце в гърдите,
та ща не ща ме стяга и боли
защото няма да живеело с орлите
и време нямало за глупави кавги.
Не можело току-така да съди,
а бесните вампири отстрани
ехидно точат острите си зъби.
Пък аз си страдам - за войните по света,
за бедните, бездомните, за всичко.
Премислям всяка стъпка по ръба.
Не дай си Боже да усетя, че залитам-
обръщам целия си гняв с лице към мен
и се разкъсвам с разни стихо-самоделки.
На кой му дреме за един безличен ден-
на онзи чичка или ей на тези лелки,
които мерят своето щастие с пари
и рядко виждат по далече от носа си.
Ех, дяволът без работа стои-
ще пукне, милият, ако сърцето ми поноси.

Още една песен

Още една песен за теб...

и си тръгвам.

В три сутринта

едва ли ще дойдеш.

Барманът любезно

прибира бакшиша си.

След пет часа

нищо няма да помня.

Изслушах всички евъргрийни

от седемдесетте,

в които се пее

за споделени, невъзможни,

възнасящи, ограбващи

и незнам още какви любови,

но за такава като нашата-

нито дума!

Още една песен.

Още една песен искам да чуя,

за да повярвам,

че наистина си ми се случил.

В противен случай

ще сътворя най-великата си заблуда-

няколко реда облечени в музика...

...за да не те загубя!

Петъчни главоблъсканици

Колко дълбоко в себе си трябва да сляза и защо? Какъв е смисълът? Винаги има и друг начин човек да се опознае, например като забрави онова, което е научил и започне всичко отначало.Тресавищата в душата си мога да превърна в нещо прекрасно, не ако непрекъснато тъпча в калта им с някаква сляпа вяра, че мога да ги облагородя. Единственият начин да се справя с тях е просто да повярвам, че не съществуват. И те наистина не съществуват. Всичко е илюзия. Светлината. Тъмнината. Болката. Щастието. Доброто. Лошото...
Всичко е някаква странна игра на отблясъци, която приключва в момента, в който забравиш. Просто изтриваш заучените представи и програми в мозъка си и нещата добиват онази простота и яснота, която ти позволява не просто да бъдеш част от илюзията, а неин създател. Когато осъзнах този факт с цялото си същество едно изречение прокънтя в душата ми : "Искам да създам от живота си най-красивата приказка, която някой, някога е писал!!!". Звучи като пълна утопия, но винаги ми дава нужния заряд. Дори и когато трябва да се изправя срещу себе си. Имам толкова много за забравяне, а е толкова трудно. Емоционалната вкопченост в хора, ситуации, в самия живот е най-коварният враг на промяната. Но съм успявала да го надвия и ще продължавам да успявам, защото това е единственият начин да осъществя най-съкровеното си желание. Нека звучи инфантилно и нереално, нека е смешно и глупаво в очите на материалистите и прагматиците. Скептицизмът и студенината само могат да ме надъхат още повече. Искам след себе си да оставям усмивки и аромат на свобода. Не ми е необходимо хората да ме помнят или да бъдат зависими от мен, нужно ми е само да повярват, че красивото отражение в очите ми са били те самите, че е възможно да направят чудеса със себе си и другите...стига да си го позволят...
Искам да забравя..., да забравя съмнението и да превърна живота си в най-красивата приказка, която някой, някога е писал! И ще успея!!!.. :)

Моите сто лица...

В зениците на нощното небе
блестят една след друга светли мисли.
Летя към себе си, към нечие море,
към онзи скрит в безмълвието пристан.
Намирам се отново в полунощ.
Луната рони златен прах върху косите ми.
Мълчат вълните. По притихналия плаж
звъни смехът на близо сто момичета.
Познах ги всичките(нали са част от мен).
Безгрижната. Сериозната. Добрата
и Лошата, а малко по-напред
Щастливата е хванала ръката
на Тъжната и нещо и шепти,
а тя най-искрено през сълзи се разсмива.
"Приличат на деца, но са жени"-
добавя Мъдрата. "Не знаеш колко силна
ме правиш"-казва Слабата с очи...
и ме повличат дружно всички към морето.
Не ме е страх от непрогледни дълбини
щом сто лица като едно от обич светят.

Всичко тече...

"Παντα ρει και ουδεν μενει"

Хераклит

на Вили

Виждам вълната-
прилича на смърт.
С яростен щурм приближава.
Чувам рева й.
Като насън
в себе си бездна отварям
и я поглъщам. Млъква светът.
Нищо, че в мене е буря.
Утре ще свети по-ярко денят.
Утре щом пак се събудя
ще ме обгръщат
орлови криле.
Няма да помня нощта си...
Всичко минава.
"Всичко тече." -
чувам от нейде гласа си.

Понякога плесницата е раждане

Раздаде ме, Живот.

Раздаде ме на хората.

Късове от мен разнася вятърът.

Шепот на сълзи.

Стене пак умората.

Самотата ли е пристанът ми чакан?

Чуждата любов,

чуждите мечти,

също като мои преживявах.

Всяка втора нощ

чуждите беди

в празната си стая приютявах.

Ала ако знам,

че в подобен ад

няколко живота ще изкупя,

няма да се дам.

Няма да се дам!

Ето ти и другата ми буза.

Откровение за Вдъхновението

Хоризонтът се свива в очите ми,
става точка и просто изчезва.
Всички скрити на дъното истини
бавно тръгват нагоре с надежда,
че отвъд тишината на времето
ще оставят разумно послание.
По ръцете ми лепне мастилото
и преляла от всичко неказано
се разпадам на букви пред себе си.
В интервалите спят откровения
и внезапно разбирам коя съм-
просто мъничък къс вдъхновение.

Хотел "СУЕТА"

"Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме - да бъдем първи!
Човешка суета.

"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?"

П. К. Яворов

Стъклен блясък на сиви стени
зад които е празно до лудост.
Липсват скрупули. Фарс и лъжи.
Кокаинов коктейл вместо радост.
Дива злоба зад мило лице-
неудобна, но сигурна маска.
Позлатено, фалшиво сърце-
даже дявол пред него се стряска.
Лъскав дом със кичозни стени,
но отвътре по-страшен от гето.
Мъртви ценности. Мъртви мечти.
Антисвят пълен с античовеци.
"Добър вечер, хотел "Суета",
ви приветства! И просто напомня:
ИЗХВЪРЛЕТЕ ВЪН КИЧА-ДУША
И ТОГАВА МИНЕТЕ ПРЕЗ ВХОДА."

добрият...лошият...

Мракът съска в ушите на лошия
и обсебва душата му с роли,
зад които умело се крие
черна дупка. Ядра злоботрони
се разпадат със писък в безкрая
за да сграбчат наивната вяра
в смъртоносна ,отровна прегръдка,
от която спасение няма.
А добрият прегръща умората,
сяда кротко под дъбова сянка
и с безкористна обич към хората
взема камък и дялка ли дялка,
докато го превърне във цвете.
После става и тръгва по пътя си,
а след него пространството свети –
там оставил е част от сърцето си...

П.П. Вдъхновено от колажа на Павлина Стоянова

Просто ден в който ми липсваш