Моите сто лица...

В зениците на нощното небе
блестят една след друга светли мисли.
Летя към себе си, към нечие море,
към онзи скрит в безмълвието пристан.
Намирам се отново в полунощ.
Луната рони златен прах върху косите ми.
Мълчат вълните. По притихналия плаж
звъни смехът на близо сто момичета.
Познах ги всичките(нали са част от мен).
Безгрижната. Сериозната. Добрата
и Лошата, а малко по-напред
Щастливата е хванала ръката
на Тъжната и нещо и шепти,
а тя най-искрено през сълзи се разсмива.
"Приличат на деца, но са жени"-
добавя Мъдрата. "Не знаеш колко силна
ме правиш"-казва Слабата с очи...
и ме повличат дружно всички към морето.
Не ме е страх от непрогледни дълбини
щом сто лица като едно от обич светят.