ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Да дочакаш щъркелите...

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

четвъртък, 2 април 2009 г.

Да дочакаш щъркелите...

Гореше трепетно очакване в сърцето ми.
Копнежно ме докосна тишината.
Разлистиха се приказни съцветия ,
родени в пролетния щурм на свободата.
Намигнаха ми тихо орхидеите,
порозовели от въздишките на влюбени.
Деца препускаха щастливи по алеите,
надбягвайки се тайно с пеперудите.
Валеше пролет,а в стиха ми кацна слънце
и грейнаха от обич ,златни думите.
На музите посято нявга зрънце,
разцъфна в нежността на теменугите.
И ми е цветно пред очите,в мен е пълно,
ята от щъркели прелитат над града ми-
със тях и щастието мое се завърна,
за да превърне пак във приказка деня ми...