ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Кръстопът на съдби

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 19 юли 2010 г.

Кръстопът на съдби

Лежа под клоните на кичеста върба.
Погледът ми по листата се катери.
Не ми е важен толкова върхът.
Мечтая пътя си към него да намеря.
Сред тъмните усои на света
да блеснат ярко босите ми стъпки,
и не следи от кръв, а светлина,
да пази хората от всички страшни дупки,
които хищният живот е изкопал.
Не болката, а устрема да помнят
и колко стихове след мен е разгорял,
като свещици пред невидими икони.
Не ми е важен толкова върхът,
а гледката, която ми разкрива:
Едно небе. Една земя. Пътека. Път.
И хора-истини, опазили ме жива.