ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Сега разбра ли

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Сега разбра ли

Земята ми е тясна. И боли.
Небетата са скритата ми сила.
Отгоре всички хора и беди
изглеждат страшно малки. Поносими.
И въздухът се диша някак леко,
когато не тежи от гняв и завист.
Посока имат всичките пътеки.
Опънат по конец е даже хаосът.
Земята ми е страшна, като смърт,
когато се опита да ме хване
с несигурните пръсти на страха,
превръщайки живота в буца време,
която дните безпрепятствено рушат...
Сега разбра ли за какво ми е небето?
Там осъзнавам колко вечен е мигът
и не е тъжно, че съм кратичка комета.