За последно!

Когато в себе си се скриеш - вън вали.
Дъждът разказва ми за мрачните ти мисли.
Почти физически тъгата ти боли
в сърцето ми.Не искам да е истина.
Луната в черно се облича.Куп сълзи
разнася вятърът и безутешно вие.
Като кинжал в очите ти жестокостта блести.
Един твой поглед в този миг ще ме убие.
Когато вън вали и съм сама,
с усещането за горчива безнадежност,
а ти си някъде ,зад някоя стена
и не желаеш към света ми да поглеждаш-
тогава пръсва се в небето любовта
и ситни стъкълца съня ми режат.
Дори да кажеш „Извинявай” след това
не мога цяла за пред тебе да изглеждам.
Пропукана душата все кърви.
Изтичам в нищото ,но ти недей ме следва.
Не може счупеното да се залепи.
Валиш във мене ,но дано е за последно!

Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Gentiana и Катето

Очите ти са мътни от обичане.
Едно опарено от залеза небе
блести във погледа ти.
Ритуално,като вричане,
държиш ръката върху своето сърце
и аз разбирам без дори да кажеш дума,
това което ,дълго време си таиш.
Като река предпролетна, душата ти бушува,
остава миг,преди и мен да потопиш....
Но ти си силен, ще доплуваш до брега,
не ще удавя Егото ти мъжко,
което шепне - тя не е жена,
с която да старееш.Обич?!-Дръжки!
Ръката ми е мокра. Май кърви
сърцето. Ти с` стреличка го уцели.
С такава лекота я в плът заби
и вля отрова. Демони ме взели!
Не мога и не искам да простя.
Не мога в моя свят да те допусна.
Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Не искам пак на дишане изкуствено
да ме поставя апатичният ми ден.
Не тръгвай без небето да оставиш
в ръцете ми.Не бой се ти от мен,
макар да зная ,как разпалват се пожари
и само с няколко искри ще те взривя-
душата ми ще бъде отмъстена....
но тялото ми ... в него ще умра,
затворена като кралица тъжна в кула,
високо горе в облачната висина,
с инстинкти слаби, сведени до нула
претръпнали ненужни сетива....
Защо ми е душата да пирува
над смешни някакви победи жалки?
Нима не знаеш колко скъпо струва,
да замениш злато за детски залъгалки?!

Да откъснеш цвете,да отвориш рана

Gentiana & Катето

Седем дни и седем нощи
сплиташ ми ги на венец
с пасифлори.Искам още
пръстче вързано с конец....
да ми спомня, че поисках
само с тебе да горя-
съчки в клада.
Стискам риска
в гола, кървава ръка.
Във поле от ветреници
гоним се-душа с душа.
Две еднакво волни птици,
влюбени в една мечта.
Непокорни,вироглави
като огън и вода,
но създадени за обич,
нищо че гори кръвта.
Тя е с цвят на буен огън,
див цинобър в ален мак.
Да съм кротка аз не мога
и във теб се впивам пак.
Ти ме искаш, и отблъскваш,
нощем в сън пред теб стоя,
като цвете си откъсваш
мойта щурава душа.
И пропадаш,и се губиш
в бездна с дъх на нежна плът,
и ме молиш да поръся
с орхидеи твоя път,
та когато утро срещнеш
и поемеш по света,
във сърцето си да носиш
късче цвят от любовта.

Оптимистично...(за вярата)

Не влагай вярата си
във несъществуващ смисъл.
Една мечта, сам, на шега си измисли
и после,щом превърнеш я във истина,
с приятел верен радостта си сподели.
Строшиш ли рамките
на тесните си възгледи,
дори и смешен да си в нечии очи,
не ще поискаш
да се върнеш при разумното-
с едничка мисъл ще отваряш сто врати,
защото вярата ще бъде твоето оръжие
(най-финият кристал на мисълта).
Докато другите те обвиняват във безумие
ти ще прескачаш сам поредната стена,
и твоята душа ще бъде силната
освободена от затвора на ума,
мечтата ти ще разцъфти постигната...
Повярвай си и нека твой да е светът!

Забравих те... в мига във който си простих

Потъва корабът
и плъховете бягат
от бавно приближаващата смърт.
Копнежи давят се.
Надеждата остава
да бие в капитанската ми гръд.
Аз няма да си тръгна като тебе
от този кораб,който кръсти ти "Любов".
Страхливец!Как нахлузи лицемерието
и скочи като кръгъл идиот
във лодката пробита на живота.
Течението без посока те пое
и бавно те погълна хоризонта,
но може би така е по-добре,
защото твърде дълго,
плувах във илюзии
и твърде скъпо всяка лудост заплатих.
Ще преживея,зная ,и това потъване,
забравих те ...
в мига във който си простих!...

Пренаписан от любовта

Тя извая със думи
своя призрачен демон
и събуди душата му
във една черна нощ.
Коленичи пред него
и целуна нозете му,
после правиха дълго
много нежна любов.
Час преди зазоряване,
тя погледна в очите му,
но от демона в тях
не откри ни следа.
Беше просто човек,
но на ангел приличаше-
пренаписан от устните
на любима жена.

Дали ?

Кой си ти?
Във сънища и мисли
рисуваш върху моето сърце.
Очите ти горят по детски чисти,
а любовта ти е притихнало море,
което гали с нежност същността ми.
Отпускам се във твоите ръце
и се разтварям в тишината по между ни.
Не съществувам другаде,
освен в това небе,
в което дивите ти ласки ме издигат
и спира моят свят да се върти...
...Красива обич,сънища красиви!
Дали наяве ще узная кой си ти?

Ех...Поете...!

Илюзията е наточена секира.

Сложиш ли главата на реалността върху дръвника-

не очаквай нищо хубаво.

Мечти съсирени

ще плъзнат по аортата на живота

и ще изтекат в локва от разочарование.

По-лошо е и от умиране

да видиш как във прокълнатото житейско блато

червено-черната вода залива някого,

чиято орис е преплетена със твоята,

а ти си вярвал,че ръката ти е силна

и от удавяне ще го спасиш.

Не би!

От ролята на Всемогъщ Спасител

ще те изтръгне онзи шут на битието,

който през смях крещи убийствените истини,

и те заплюва със реалност през лицето

„Не си чак толкова велик за колкото се мислиш....

Ех....Поете!!!”...

След теб е нищо

След болката от вчерашния ден,
след думите ограбени от смисъл,
след погледа ти-празен,оттегчен-
не ми остана чувство.Нямам нищо!
Размиваш се в ръцете на дъжда,
отнася вятъра последните ти стъпки...
Едва ли някога била съм по-сама...
Душата цялата белязана е с кръпки
и вече нямам нищо...Разбери!
Каквото беше си отиде безвъзвратно
и даже вечности след тебе да боли,
не бих те пуснала в сърцето си обратно,
защото няма да е както бе преди-
в живота миг със миг не се повтаря...
Разминахме се...жалко...,но уви!
Отиваш си!
Отивам си!
Това е....

Обожавам когато си огън

Усещам как тънкият лед
по който се разхождаме
двамата с теб-
се пропуква.
Солта от Маргаритата
лепне по устните ми,
а в очите ми танцуват
съблазнителни пламъчета...
Знаеш ли -
флиртът е изкуство,
а аз -като една истинска дама,
мисля да демонстрирам таланта си
... и...
..едва ли ...
...току-така ...
..ще те пусна....
Мисълта
да поиграем на чувства,
в нощ като тази
е блаженство.
Навън е минус петнайсет,
а емоциите ми се разголват
съвсем по хавайски
и нежно...много нежно
сядат в скута ти .
Още ли ти е снежно?
Не на мене тия.
Хайде!Целуни ме небрежно
и нека разтопим
тънкия лед под краката си....
Обожавам,когато от погледа ти
наднича огнена стихия...

МАНТРА

Цяла вечер разхождаше по душата ми
острието на чувствата.
Устните боляха татуирани от целувките ти,
а тишината монотонно шепнеше
някаква странна мантра на езика на влюбените...
По кожата ми вместо кръв се стичаха думи.
Цяла нощ присъствието ти изпълваше въздуха,
а на сутринта когато отворих очи-
ми бяха нужни нечовешки усилия
за да осъзная реалността и през стиснати зъби
да промълвя: ”Време е за сбогуване!”

На ръба между деня и нощта,
угасих всички сънища и запечатах
с восък раните си.
В празнотата между две съдби
удавих отчаянието,
а омразата към живота ,
който ме разделяше с теб-
я пратих по дяволите...

Чувах мантрата: ”Няма Сбогом!
Не и докато сърцето тупти.
Има сънища,които си струва да изживееш.
Има любов,която ще продължи
отвъд пространството и времето.
Трябва да вярваш!Ти го умееш!
Няма Сбогом!Няма болка!Няма сълзи!”

За мечтите

Тъгата и снегът

Когато тишината се промъкне

между редовете,

а думите се сгушат на топло

под януарския сняг,

душата ми се събува боса

и започва да танцува

най-невероятния снежинков валс,

който някога съм виждала.

Облечена в снежнобели мисли

Тъгата сяда усмихната

на някоя пейка в притихналия парк

и вместо да се се самоизписва

в куп намачкани листи,

захвърля химикала

и с голите си пръсти

започва да рисува сърца.

Косите й светят –

целите в снежен брокат,

а уличните котки мъркат

с блаженство в краката й.

Какъв свят!!!

Толкова много красота

и толкова много любов,

само заради един сняг...

Фантасмагорично

Направих дисекция на душата си:
всичко си е същото, но нищо не е по местата си.
Ангели и демони пируват заедно на масата
и си разказват вицове за живота.
Егото ми се е опънало
на плажа на мечтите ми
и се изживява като средновековен рицар,
а мислите ми са си взели почивка
и току ме замерят с някой "бисер".
Голям смях!Пълна анархия!
Абсолютен непукизъм!
Винаги ми е бил странен
този мой цинизъм....
Движа се хаотично през хората
като свободен електрон без орбита,
но с такъв атомен заряд,
че на Айнщайн би му се завил свят.
Не влизам в уравненията
на нито един физичен закон.
Както и да го мисля съм голям купон.
И колкото е по-фантасмагорично,
толкова повече се обичам.
На кого ли друг да приличам
(освен на себе си)?!

Gentiana & Катето

Наздравица на Бъдни вечер


От вените на зрелите лози,
на слънце гряти цяло дълго лято
наточеното в бъчвите кипи -
вино по-ценно от камара злато,

защото тази вечер е олтар,
на който ще излеем свойта радост,
че Бог се ражда, а светът е стар
и търси в него миналата младост.

Трапезата отрупана с блюда
подканва :”Нека празникът започне”.
И злото нека ни остане зад гърба.
Животът да е плодородна почва

за най-красивото във нашите души.
Дано усмивката от устните не слиза
и Коледа да бъдат всички дни.
Почувствай!Любовта е още жива

и пак се лее като вино страст-
да бъдеш жив, да страдаш и обичаш.
На Коледа за миг е в наша власт
да помечтаем.Но недей да го изричаш,

със глас, че да не чуе злото вън
и всичко да започне отначало.
Две чаши пълни, тих кристален звън
и тръпка хладна в топлото ми тяло.

Любовен дъх и споделена тишина
и нежен звук в една единствена Вселена,
създадена за двете ни сърца.
Ти-мое коледно щастливо настроение.

Обичам те!Това е моя тост!
За тебе пия от това вълшебно вино.
Честита Коледа!Здравей!Здравей Любов!
Не искам чудеса-нали теб имам!

Gentiana & Катето

Бисерна сълза по бузата на небето


Под огледалната повърхност на нощта
се крие демоничната й същност.
Надава вой срещу изгрялата луна,
като камшици мислите душата й разкъсват.
Не е вълчица, ала не е и жена.
От раните излитат пеперуди,
за да нахранят всяка самота,
която срещнат.Вярваш ли във чудо!?
Усещаш ли как мрака засия
и миглите й потрепериха смутено?
По бузата й бисерна сълза
се спусна, а небето е зелено
от толкоз неразтворени цветя,
които крият в тънки листи здрача
и ароматът им е още бъднина,
в която утрото без повод ще заплаче.
И в слепите очи ще заблести
забравен изгрев.Песента на чучулига
оковите в душата ще строши,
а демоните ужасени ще се скрият
по сенките, които дремят в нас.
Не ги събуждай.Нека там останат.
Петел пропява. Ранен, росен час.
Превръзва слънцето поредна, прясна рана.

SkyBlueIrina & Катето

По стъпките на

последната надежда

Сред камъни бели на черна морава
разровена плътта на земата кърви-
девици поели по път през дъбрава
вървят. За малко след тях повърви.

Тихо ги следвай, нека не знаят.
Тайно магия от тях си вземи.
Те са вълшебници- горски дриади,
огън от техния в теб запали.

Огъня в мен е на демон душата
той ме гори и на клада изгаря
немога дори да протегна ръка
твоята душа не'ща да попаря.

Не страдай за мене,а чуй песента им
по стъпките техни никнат звезди.
В шепи сбери ги ,нагоре хвърли ги-
звезден дъжд кладата ще угаси.

Звездите- комети с ярки следи
небето ми режат на късове тъмни
и падат в моите черни коси
девиците чезнат в/ъв/ водите бездънни.

Тогава повярвай че има любов,
скочи във водите.И там ги последвай,
девиците дето ти прати сам Бог-
те са надеждата твоя, последна.

skyblueirina & катето

Пясъчният замък"Назидание"

Злокобна ,тежка тишина
над замък стар зловещо дреме.
Студена призрачна мъгла
пронизва странстващото време.

В покров елмазен, дебне вечността
и пясъкът по мрамора разлива.
Да ги събирам- песъчинки празна суета,
тази нощ така ще ми отива...

С вечерна рокля и разпусната коса,
по стълбите- в душата ти ще сляза.
Ще ме очакват всички твои сетива.
Дори и Бог не ще да те опази.

Не вярвам в богове- реката е богиня.
Душата ми е клетка от мъгла.
Всеки дръзнал ще превърна го в пустиня,
а пясъка... ще попилея на мига.

И в кулата на моя замък ще заключа
сърцето ти. Така- за назидание.
Ще молиш устните ми-недопити, нецелунати.
Ще бъда твоето най-страшно наказание.

Ефирна паяжинена дантела във косите,
искрящ сапфир забоден на ревера-
така затворени ще опустеят дните,
в които Мракът бил е кавалера...

Шепа прах

Някъде Там-
в пространството между две думи
се крият всички отговори.
Някой ден,
душата ми ще се пробуди
от летаргичния сън на реалността
и ще потъне в съзерцание.
Просто ще престана да бъда...
Ще осъзная с цялото си същество,
че освен фотон светлина,
съм всичко,което другите не са...
... и нищо по-различно от тях...
Шепа прах!

Рубинено сърце

Очите й-две пясъчни пустини,
светкавици във нощното небе.
Древни тайни в дълбините спотаили-
Лилитски пламък във рубинено сърце.
Хиляда пъти са разпалвали пожари.
Хиляда пъти са изгаряли от страст.
Хиляда устни са мечтали любовта им.
Едни единствени я разпнаха на кръст.
Един единствен същността й разшифрова.
Не влезе с взлом!Сама го пусна тя!
Рубинът от гърдите си му даде,
и сгушена в мечтите си заспа.

Очите му-две сивкави небета,
стоманен блясък на притихнало море-
се впиха в нея-жадни остриета,
сърцето и разрязаха на две
и варварски разкъсаха душата й.
С една целувка всичко й отне.

Тогава цялата във черно се облече.
Гневът избухна в демоничната й кръв.
Прокле го нея да сънува всяка вечер.
Светкавици не спряха да валят.
Залязоха слънца и хоризонти,
избухна огън и кълба отровен дим,
Там някъде, в пустинята затрупан
остана да лежи червен рубин.

Непозната

Сънувах те, но някак бе неясна.
Образът ти се размиваше в дъжда.
Погледна ме, усмихна се опасно
и се превърна в капчици вода.

Повиках те, но ти не ми отвърна.
Разля се в струйка сребърна роса,
към мене пропълзя и ме прегърна.
Целуна ме, и там – в сърцето ми заспа.

Тогава те завих с една усмивка,
погалих с поглед твоята глава.
Дъждът навън внезапно бе утихнал –
луната на лицето ти изгря.

Стоят и гледах колко си красива –
изглеждаше щастлива в съня.
Не ми се щеше да те будя и си тръгнах,
но се заклех да те обичам все така.

Там, където танцуват ангелите

Нахлува в тихия ми сън,
усмихнат пролетният вятър.
Закача ме с камбанен звън,
погалва бузата ми плахо
и лекичко като перце ,
понася ме към синевата.

Протягам длани над света.
Целувам слънцето прекрасно,
докосвам птичите крила.
Прегръщам небосвода ясен,
за да открия нейде мир,
там-дето няма глас земята,
а е безкрайна райска шир
(така жадувана, позната).

В нея ангели танцуват
под звуците на звездна песен.
Дъги и светове рисуват.
Отварят в мене рай небесен.

В очите ми блести Луната.
Светът е приказен и светъл.
Оставам Там за да възкръстна
във изгрев нов със цвят на есен.

На Гео

Пиши поетесо!Пиши!
Лекувай душите ни с думи,
да блесне стих ът изумруден,
в тоя свят пълен с лъжи.
Разплискай заспали копнежи,
в морето на сивия делник,
където дори и сред хора,
човек пак се чувства отшелник....
Пиши поетесо!Пиши!
Разказвай за своето кралство,
покрито с фин прах от мечти-
защита от гняв и коварство.
Налей ни по чаша мартини
и малко тъга за утеха.
Стопли ни сърцата изстинали,
че в тях още жив е човекът.
Пиши поетесо!Пиши!
Вдъхнови ни със стихче вълшебно-
да бъдем за миг по-добри...

...Да не изчезнем безследно...

...пиши Поетесо!Пиши!!!

Вали!
Отново хващам химикала
и записвам една след друга в мен
валящи мисли – човешко огледало
на дъжда.

Вали!
А аз в необяснимо вцепенение,
разрязвам на половина огледалото,
за да открия в себе си частичката
от цялото…
… и да изчезна във валящото
безвремие!

Като орела

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина.

Разкаяние

Стопля ме огънят на самоосъзнаването,
но от дълбините тъмни на душата ми,
дебне гибелно пренебрежение
към душите, непознали тоя път.

Ей, Господи! В такива мигове,
спаси ме от прокобата
на бродеща самотница…
Прости високомерните ми изблици
и ме дари с благословията: Любов.

Знакът на любовта

на слънчевото АНИ

Блести денят в очите на дете,
протяга то ръчички към небето,
усмихва се – невинно сърчице,
попива всеки миг от битието
и непринудено изрича: Обичам те!

Светът до вчера жален от безпомощност –
от думичките две се просълзява,
тъгата в него бавно отшумява
и се оглежда в детската безоблачност-
дъга от щастие до слънцето изгрява.

Искрици палави – очите детски,
надничат в тъмните ъгли на паметта;
рисуват цветно бъдещото “Днеска”.
Наивно, нежно, с къс надежда в ръка
върху каменната плоча на живота,
изсичат своя знак на любовта.

Прозрение

Несъвършенството не се крие
зад някой ъгъл или врата;
То се спотайва зад стени от незнание;
Там: дълбоко в нас
и само чака сгоден случай,
за да ни сграбчи с кокалестите си ръце
и да ни запрати
в мрака на собственото ни отчаяние…

…но ако в този момент
съдбата е благосклонна:
може да ни подхвърли като подаяние
шепа сълзи и всемирно мълчание;
миг любов да ни озари с прозрение
и да се издигнем до едно стъпало –
равни със самия Бог.

Защо

Страх те е!
За кой ли път, така – от страх умираш?
За кой ли път душата си убиваш?
Година след година, ден след ден…
Страх те е! –
да бъдеш друг, различен;
да бъдеш себе си – наивен, риторичен,
щастлив и можещ,
търсещ и смирен.
Нима нечуваш тътена на времето
с далечната му глуха монотонност?
Мълчиш в пространството,
поробвайки се с бремето
на сляп удавник в океан от безисходност.
Човече! В тебе нищо ли не трепва,
Не плаче ли сърцето ти за подвиг?
Секундата живот не те ли сепва?…
…или от страх ще пропилееш
своя миг?…
Измислен страх! Изкуствена фасада!
Изфабрикуван от нещастници живот!
Ограбен свят! На заем взета вяра!
Година след година, ден след ден!
А ти по тоя път-нелеп, безсмислен,
изтриваш своя смисъл отвратен.
Защо? Защо? – те питам.