ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

четвъртък, 1 януари 2009 г.

Чужди…

“Здравей” – си казаха,
далечни…, непознати…,
възпитано си кимнаха с глава
и се разминаха.
След тях остана тежка тишина;
туптенето на две сърца самотни,
мълчанието зверско на пространството
(пропито от спестените слова)
и нишката протрита на живота.

Не беше среща за “здравей”,
а бе сбогуване!
Отрекоха магията -общуване,
заключиха душите си в тела
и бавно гаснеха под тежестта на
думите.

“Здравей” – си казаха,
и се изгубиха в нощта.