Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

петък, 30 януари 2009 г.

Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Gentiana и Катето

Очите ти са мътни от обичане.
Едно опарено от залеза небе
блести във погледа ти.
Ритуално,като вричане,
държиш ръката върху своето сърце
и аз разбирам без дори да кажеш дума,
това което ,дълго време си таиш.
Като река предпролетна, душата ти бушува,
остава миг,преди и мен да потопиш....
Но ти си силен, ще доплуваш до брега,
не ще удавя Егото ти мъжко,
което шепне - тя не е жена,
с която да старееш.Обич?!-Дръжки!
Ръката ми е мокра. Май кърви
сърцето. Ти с` стреличка го уцели.
С такава лекота я в плът заби
и вля отрова. Демони ме взели!
Не мога и не искам да простя.
Не мога в моя свят да те допусна.
Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Не искам пак на дишане изкуствено
да ме поставя апатичният ми ден.
Не тръгвай без небето да оставиш
в ръцете ми.Не бой се ти от мен,
макар да зная ,как разпалват се пожари
и само с няколко искри ще те взривя-
душата ми ще бъде отмъстена....
но тялото ми ... в него ще умра,
затворена като кралица тъжна в кула,
високо горе в облачната висина,
с инстинкти слаби, сведени до нула
претръпнали ненужни сетива....
Защо ми е душата да пирува
над смешни някакви победи жалки?
Нима не знаеш колко скъпо струва,
да замениш злато за детски залъгалки?!

Няма коментари:

Публикуване на коментар