Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Gentiana и Катето

Очите ти са мътни от обичане.
Едно опарено от залеза небе
блести във погледа ти.
Ритуално,като вричане,
държиш ръката върху своето сърце
и аз разбирам без дори да кажеш дума,
това което ,дълго време си таиш.
Като река предпролетна, душата ти бушува,
остава миг,преди и мен да потопиш....
Но ти си силен, ще доплуваш до брега,
не ще удавя Егото ти мъжко,
което шепне - тя не е жена,
с която да старееш.Обич?!-Дръжки!
Ръката ми е мокра. Май кърви
сърцето. Ти с` стреличка го уцели.
С такава лекота я в плът заби
и вля отрова. Демони ме взели!
Не мога и не искам да простя.
Не мога в моя свят да те допусна.
Върви си!Всъщност,моля те ,ела!
Не искам пак на дишане изкуствено
да ме поставя апатичният ми ден.
Не тръгвай без небето да оставиш
в ръцете ми.Не бой се ти от мен,
макар да зная ,как разпалват се пожари
и само с няколко искри ще те взривя-
душата ми ще бъде отмъстена....
но тялото ми ... в него ще умра,
затворена като кралица тъжна в кула,
високо горе в облачната висина,
с инстинкти слаби, сведени до нула
претръпнали ненужни сетива....
Защо ми е душата да пирува
над смешни някакви победи жалки?
Нима не знаеш колко скъпо струва,
да замениш злато за детски залъгалки?!