ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Знакът на любовта

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

четвъртък, 1 януари 2009 г.

Знакът на любовта

на слънчевото АНИ

Блести денят в очите на дете,
протяга то ръчички към небето,
усмихва се – невинно сърчице,
попива всеки миг от битието
и непринудено изрича: Обичам те!

Светът до вчера жален от безпомощност –
от думичките две се просълзява,
тъгата в него бавно отшумява
и се оглежда в детската безоблачност-
дъга от щастие до слънцето изгрява.

Искрици палави – очите детски,
надничат в тъмните ъгли на паметта;
рисуват цветно бъдещото “Днеска”.
Наивно, нежно, с къс надежда в ръка
върху каменната плоча на живота,
изсичат своя знак на любовта.